Летописецът на новата добруджанска история

На пръсти се броят българските печатни издания, които могат да се похвалят с достолепната възраст 70 г. Едно от тях е добричкият регионален всекидневник „Добруджанска трибуна”. Появил се на бял свят в смутните дни след комунистическия преврат през септември 1944 г., устоял на бурите през десетилетията, утвърдил се като съвременна независима медия в годините след демократичните промени, любимият вестник на добруджанци достойно изпълнява мисията си – не само да информира, а и да съхранява в страниците си новата история на Добруджа.

Вестникарството в Добрич има богата история, която се заражда още през първите години след освобождението от турско робство. Колкото и странно да звучи, бурно се развиват българските печатни медии и през десетилетията на румънската окупация. Само през годините 1919-1940 г. в града са списвани и издавани 33 български вестника и 4 списания.
Най-дълга история и най-голям авторитет сред тях има „Добруджански глас”. ДТ не може да се счита механично за негов правоприемник, защото излиза броени дни след установяването на комунистическата власт в страната като бюлетин на ОФ, с тесни партийни цели и задачи. Но пък „трибуната” е продължител на традициите на периодичния печат в Добрич. Името “Добруджанска трибуна” се появява още в петия брой, излязъл на 10 октомври 1944 г.

Трудно е отпечатан първият брой – цяла вечер печатарят Божидар Давидов реди буквите и шрифтовете, електричеството спира, въртят печатарската преса ръчно, но задачата е изпълнена и на следната сутрин се появява бюлетинът, който ще се превърне във Вестникът на Добруджа”.  Трудните материални условия не попречват на първите журналисти от ДТ да реагират професионално на важни събития от онова време. Първият главен редактор е Борис Колев. Първият брой на вестника е посветен изцяло на събитията от септември 1944 г. в България и в частност в Добрич, описано е как градът ни посреща „свободата”, както е наречен тогава и в следващите 45 години комунистическият преврат, извършен под дулата на нахлулата в България Червена армия.

След това идва т.нар. „народен съд”. Публикациите в ДТ са изцяло в духа на обвиненията, заклеймяват враговете на „народната власт”, зоват за сурови наказания. В следващите години вестникът следи национализацията и насилственото коопериране в ТКЗС, срещу които се опълчват стотици земеделци. Печатният партиен орган отразява тези събития, но винаги в унисон и в подкрепа на партийната линия.
От началото на 1950 г. ДТ спира да излиза главно заради липсата на финанси. След пауза от около 2 години вестникът е възстановен с решение на ОК на БКП, за да отрази предстоящото преобразяване на Добруджа, постановено с поредно решение на Министерския съвет.

Издаването на вестници по това време изцяло зависи от ЦК на БКП. Той решава какви вестници да има в България, къде да се издават, определя тяхната периодика, формат, тираж и щатен апарат. По тези догми на Добрич се полага седмичник с обем от 4 страници и тираж до 2000 броя.
Моторът на вестника в продължение на десетилетия е Цветан Евтимов – първият професионалист в журналистиката на Добрич. Завръща се в родния си град, след като е работил в „Народна младеж”.

След 1959 г. , когато Толбухин (както е преименуван 10 години преди това Добрич) е определен за окръжен център, вестникът започва да излиза два пъти седмично, в голям формат, увеличен състав и тираж над 10 000 броя. Чрез абонамент и ръчна продажба се разпространява в целия окръг. Редакцията получава и автомобил с шофьор.
По това време за главен редактор е назначен Васил Дерменджиев – партиен номенклатурчик, бивш военен, който няма никакво понятие от журналистика. Но пък си обзавежда обширен кабинет, отнемайки две от стаите на журналистите, превръща служебната „Волга” в семейна кола. Непрекъснато връща материали, без никакви мотиви.

”Авторските” му материали са сглобени и преписани от други вестници, но пък си определя двойни хонорари. Чашата прелива, когато въвежда присъствена книга, без да се съобразява със спецификата на журналистическата професия. Колективът не може вече да търпи своеволията на натрапения главен редактор и се оплаква в УС на Съюза на българските журналисти. От там натискат ОК на БКП и В. Дерменджиев е пенсиониран.

Цензурата в печата през тоталитаризма е желязна. Първата система е ГЛАВЛИТ – зелен печат, без който не може да се отпечата дори и некролог. След това е създадено Управление за опазване на служебната и държавната тайна в средствата за масова информация, което оповестява дълги списъци със забрани какво не бива да се пише.
Журналисти в ДТ са наказани примерно заради снимка на самодейния колектив от Дома на народната армия, от която вражеското разузнаване щяло да направи извода, че в Толбухин има военен контингент... За строга тайна се смята например себестойността на селскостопанската продукция.

Репортерите в „Добруджанска трибуна“ са предупредени също така да не прекаляват с критиките относно липсата на елементарни стоки за бита в търговската мрежа. Това, според линията на БКП се отразявало негативно върху авторитета на партията.
С промените през 1987 година ДТ буквално запада, връща се на периодиката от годините до 1969-а, като излиза веднъж седмично в намален формат, тираж и територия на покритие. На седмичника му се полага и друг, далеч по-малък щат.

Съкратени са ценни журналисти, намален е броят на административния персонал, редакцията все още притежава лека кола, но няма щат за шофьор. Ж. Желев е заменен като главен редактор от Стефан Петров – също щатен партиен работник.
И Желев, и Петров са подготвени кадри, с висше образование, дори Ст. Петров е кандидат на науките. Те могат да бъдат много полезни в други области, но като дисциплинирани партийни членове се подчиняват на решението на бюрото на ОК на БКП и заемат поста главен редактор, без необходимата поне елементарна практика в журналистиката и в производството на вестник.

Особено трудно е за Стефан Петров, който има орисията да стане свидетел на промяната от 10 ноември 1989 г.
Добра, лоша, смутна, партийно обременена, тоталитарно изкривена или пък възвишена – цялата история на Добруджа от 1944 г. до наши дни може да бъде видяна в периодичното течение на „Добруджанска трибуна“, който днес заема своето достойно място сред регионалните издания на вестникарския пазар.

Автор : Пламен Николов
Вестник Десант