За стремежът към сляпата известност и култа към славата

Стремежът към сляпа известност е породен от клопката на тесногръдото мислене, в което непорасналият човек все още не е намерил своите лични истини. Намирам известността за сляпа, сама по себе си, ако е без наличието на базови качества и достойнства, над които тя да бъде надградена. Всяка известност, към която се стреми човек като самоцел, се превръща в тежко, черно бреме, което унищожава своя притежател.

В нашата страна сме свидетели на различни мечтатели за слава. Някои от тях с основание. Други - съвсем не. Разбира се, за всичко си има обяснение, което често лежи скрито в забравеното детство.

Всеки иска да е значим. Всеки иска да е забелязан. Всеки иска да е щастлив, но по-важното е, къде търсим това наше щастие, защо така усилено търсим тази наша значимост, пред кого искаме да се докажем и защо. Много от тези отговори, както казах по-горе, се крият още в детството. Тогава, когато някой от родителите ни, не ни е обърнал достатъчно внимание. Когато в някои моменти, не сме се чувствали достатъчно значими или оценени. Когато не сме имали нещата, които другите деца са имали. Когато сме били лишени в нещо, или от нещо.

Порасвайки, ние се превръщаме в търсачи на липсващите половинки, които сме изгубили в детството си. И сякаш посвещаваме живота си в името на това търсене, като си мислим, че ще запълним лесно пукнатините с получаване на слава, пари и материални придобивки...

Струва ни се логично да преследваме нещата, които не сме получили като малки и от които сме били лишени, за да си докажем пред себе си и останалите, че сме повече от това, което сме.

Докато не усетим, че тези пукнатинки, никога няма да бъдат запълнени отвън и, че не търсим липсите на правилното място. Мислим си, че славата и известността ще ни направят по-значими в представите на хората. Че блясъкът от екрана ще ни извиси като ангели с ореоли в очите на останалите. Че ще получим нещо като противоотрова за собствените си рани, но уви.. "Пътят към ада е осеян с добри намерения."

Попадаме в клопката на собствената си илюзия, че славата и почестите ще нахранят душата ни, че ще ни направят победители, с които всеки ще иска да бъде в една компания. Но всеки иска да яде и да пие с победителя, но никой не се нагърбва да му помага по трудния път към успеха.

И чак когато паднем няколко пъти от високо и останем достатъчно дълго сами, проумяваме същината и причината за тези празнини. Проумяваме, че нищо не може да бъде запълнено отвън и, че онова, което може да излекува всичките ни рани и да запълни всичките ни празнини не е вниманието на околните към нас, не е известността, нито славата, нито парите, а нашата собствена любов, с която гледаме на живота. Независимо какво притежаваме в живота си и колко сме успешни. Успехът и постиженията са субективни и много често нетрайни, но онова, което винаги остава като незаменима субстанция е любовта. Тя е онази, която слага ред и запълва всяка празнина. Тя е онази лечебна сила, чрез която всеки може да се преобрази и да се превърне в най-добрата версия на себе си.

Къде да я намерим? В истинските си приятели. В топлите вечери със семейството, където в кухнята мирише на кекс, а домашните ни чехли са пълни със спомени. В момента, когато се прибираш у дома след тежък работен ден и кучето ти скача, скимтейки половин час, защото се радва да те види. В пътуванията с любимия човек и приключенията ви заедно. Когато отидеш на гости у баба си и дядо си и после не можеш да се прибереш, защото си преял. Когато изтървеш три автобуса един след друг и се смееш без глас с твоя приятелка, защото не можеш да повярваш. Любовта е навсякъде.

В начина, по който си решил да изненадаш половинката си, като му приготвиш вкусна вечеря. В дните посветени на мързел в леглото, с храна и филми. В следобедите с книга и тиха музичка. В сутрините с палачинки. В дългите разходки в парка с кучето. В това да имаш дом където да се чувстваш сигурен, да имаш семейство, което цениш и уважаваш и да имаш човек до себе си, с когото да споделяш всичко това.

Колко му е нужно на човек да бъде щастлив?

Нещо да прави, нещо да обича и нещо, за което да се надява.

Къде е славата тук? Какво е славата тук? Кой изобщо би търсил слава ако има това? Само човек, на когото му липсва това. На когото му липсва уюта, липсва му дома. Липсва му усещането и способността да се чувства у дома, където и да иде. Защо ли? Защото му липсва любов, а без нея няма и спокойствие. Затова не гледайте в телевизора и не завиждайте на тези, на които животът пред екрана изглежда прекрасен. Не знаете те каква цена са платили. Радвайте се на това, което имате, превърнете живота си в уютна стая, в която да можете спокойно да поканите най-близките си хора и се наслаждавайте на преживяването. Докато имате какво да си кажете с близките за вас и докато в стаята кънти смях, помнете, че никой няма да гледа в телевизора.

Автор: Полина Алексиева