Костадин Костадинов: България без българи огън да я гори

Костадин Костадинов, директор на Регионалния исторически музей в Добрич, в интервю за празничното издание на предаването „За честта и славата на България” на Радио „Фокус”

Водещ: Г-н Костадинов, какво означава 3-ти март за съвременните българи? Как през превратностите можем да стигнем до реалната оценка за този ден, ден-кулминация на 500 години борба за свобода? Ден-начало на българската държавност.
Костадин Костадинов: 3-ти март е най-значимият български празник и от него започва началото си Третата българска държава. Така че редно е и крайно време е да направим действителната политическа оценка, защото от няколко години забелязвам доста неприятна тенденция за принизяването или по-скоро опити за принизяването на този празник.
Водещ: Защо?
Костадин Костадинов: Защо ли? Защото за пореден път празникът и нашата история стават жертва на съвременната конюнктура. Защото така е било в преди 1989 г. Сега, в ситуацията, в която се намираме ние към настоящия момент, горе-долу, като че ли нещата се повтарят – просто защото на някой не му е удобно, защото тези, които ни освободиха, сега едва ли не идват наши врагове. А тези, които на времето ни бяха поробители, в момента пък са ни съюзници. Ние не за първи път изпадаме в подобен геополитически парадокс. В крайна сметка, така е било и по време на Първата световна война. Хубаво е да припомняме урокът, който историята ни дава непрекъснато. Да не забравяме, че глупакът се учи от собствените си грешки, а пък умният се учи от грешките на другите. Аз не знам какви хора сме ние, щом не се учим и от собствените си грешки дори.
Водещ: Какви са уроците наш 3-ти март?
Костадин Костадинов: Уроците на 3-ти март са, че в крайна сметка ние успяхме да получим своя собствена държавност не само благодарение на Руско-турската война, а и благодарение на безпримерния героизъм на българските опълченци и на всеотдайната помощ на всички българи, които в самия ход на войната помагат и това се отбелязва абсолютно от всички участници в нея, както от редовите войници, така и от военните кореспонденти, така и от генералите, ако щете, така и от самия руски цар, който наблюдава военните действия пряко на моменти. Благодарение на това, че на 3-ти март с подписания мирен договор България отново е сложена на картата. На нас ни се дава шанс. Възстановихме своята държавност и ни се дава шанс да вземем, както по нататък, всъщност се опитват да направят всички наши държавници, както и пишат нашите възрожденци – мястото си сред останалите европейски народи. На 3-ти март, всъщност българската държава отново се роди. Оттам насетне за нейното развитие, обаче и за нейния ход и за всичките действия, които се случват отговорността вече е изцяло и единствено наша. Всъщност, това е, може би най-важното, че дори и да не възприемаме 3-ти март като дата, която, както някои сега се опитват да я представят, просто един предварителен мирен договор, който нищо не е решил и т.н. и т.н. Истината е, че без 3-ти март нямаше да има нито 6-ти септември, нито 22-ри септември. Т.е. нямаше да има нито съединение, нито независимост. Нямаше да има и величавите моменти от Първата и Втората балканска война. Безпримерните примери за храброст чрез готовност и героизъм на стотици хиляди българи, отдали живота, труда и енергията си за осъществяване на неосъществения, за съжаление, третомартенски Санстефански български идеал. Така че 3-ти март дава много уроци, които, за съжаление, все още като че ли не са научени. Щом и към настоящия момент продължава да има хора, които поставят под съмнение значимостта на празника, значи очевидно е, че сто тридесет и колко години вече години…
Водещ: 137.
Костадин Костадинов: 137 години по-късно, като че ли колкото повече време минава, някой започва да забравя това, което е било. Забравя робството, забравят периода, в който да си българин е било престъпление. Аз обаче съм от един край на България, който е имал нещастието и щастието, едновременно да бъде освобождаван пъти: аз съм от Добруджа или по-скоро от Южна Добруджа и моите дядовци, единият от тях вече е покойник, а другият да е жив и здрав, помнят освобождението си през 1940 г. и много добре знаят, какво е да нямаш своя държава. Това е нещо, което ние не трябва никога да го допускаме да се случва отново, защото не трябва да забравяме, че нашата свобода – тя не ни е подарена, тя не ни е дадена даром. Нашата свобода е завет от нашите предци, който ние трябва да приемаме и трябва да се борим за нея всеки ден. Тя не е даденост. Ние утре може да я нямаме.
Водещ: Тя е платена с кръв.
Костадин Костадинов: Тя е платена с кръв и освен с тази кръв е запечатана и властта над нашата земя, защото, аз пак ще се върна на Добруджа – тази многострадална българска земя, която, и за съжаление по Санстефанския договор, по-голямата част от нея остава в Румъния.
Водещ: Това е една много гнусна политическа сделка. Хич не се извинявам за този израз.
Костадин Костадинов: Така е, да.
Водещ: Северна Добруджа е протъргувана.
Костадин Костадинов: За съжаление, така става, че тя е разменена за Южна Бесарабия. Но има един интересен момент, когато започва едно изселническо движение сред българите в Тулча, които не искат да останат под румънска власт и между 1878-а и 1879-а година започва едно мощно изселническо движение и почти целия град загубва българския си елит. Един от местните българи обаче – Димитраки бей Теодоров, остава и когато го питат защо – той е бил най-богатият от тях – той казва: „Защото ако ние, българите, се махнем, тази земя не може да говори. Как ще каже тя, че е българска. Нали ние, нейните „сейбии“, пазители иначе казано, нали ние трябва да останем, за да я браним и за да казваме на кого е тя. Защото земята не може да дума, тя няма глас, ние сме нейният глас.“ Ето това е нещото, което не трябва да забравяме, че от друга страна там, където не можа, за съжаление, България да се простре и да успее да прибере под своята стряха всички свои деца, всички наши сънародници българи, поне там, където останаха българи, които говорят български език, все още има шанс за културно възраждане поне на някакъв наш, български национален идеал: българите в Македония, в беломорска Македония в днешна Гърция, българите в Поморавието, които също не са никак малко, българите в Северна Добруджа, колкото и малко да са останали те, и дори днешните българи в Източна Тракия, които не са историческата българска общност православна, християнска, а българи мюсюлмани, които са заселени след 1913-та година, но и те не са никак малко и не са за подценяване, а ние по никакъв начин не им обръщаме внимание. Така че трети март е ден, в който трябва да си спомним за началото на българската държава и за това, че в крайна сметка историята е колело и то не спира да се върти - един ден можем да бъдем отгоре, ако единствено и само работим за това, ако не – ще сме там, където сме в момента, за съжаление, не на най-доброто място, където бихме искали да бъдем всички ние като българи и като български патриоти.
Водещ: Отваряте изключително важна тема. Мнозина са склонни да твърдят, че е круширал, провалил се е възрожденския идеал за Санстефанска България, но може би трябва да погледнем към културния аспект на този идеал. В смисъл, че той може да се възроди в съвсем нова модерна форма, която е изконна българска.
Костадин Костадинов: Може, защото там, където живеят българи и където се говори на български, където се пише на български, където хората помежду си общуват на този език, това означава, че България все още е жива. Тя може да не е на картата там сложена, може тази територия да е на друга държава, там може българите да не са мнозинство, както е примерно в момента в Беломорска Македония, в Гърция, тоест сегашна Северна Гърция, само че въпреки това, че българите там може да не са вече мнозинство и може да не са чак толкова, въпреки това там и досега продължават на първи март да си раздават мартенички и продължават да говорят на български, и спазват старите български обичаи. В старите фамилии кътат стари български книги и т.н. Тоест българското живее и диша чрез тях. Има една фраза на великия българския революционер Иван Михайлов, който казва: Македония без българи огън да я гори. Аз ако трябва да перифразирам – България без българи огън да я гори и българските земи ако щете. България ще е жива, докато сме живи ние, българите. И трябва да направим всичко необходимо да се чувстваме като един народ, независимо дали живеем в България или в някои други части на разпокъсаното ни отечество, или пък една част от нашите сънародници, както е добре известно, вече живеят по целия свят като икономическа емиграция. Живеем в динамично време. Един ден са извън България, утре може да се върнат обратно, но не трябва да загубват българското самосъзнание, не трябва да загубват усещането си за принадлежност към българската нация, защото пак казвам, докато ни има нас, българите, ще я има и България.
Цоня Събчева
http://www.focus-radio.net/?action=opinion&id=19414